По случай 120 години от рождението на Васил Стоилов, Галерия Skener има удоволствието да представи на своята аудитория ексклузивно интервю с Явора Стоилова – поетеса, оперна певица, инфлуенсър, дъщеря на проф. Васил Стоилов, майка на художничката Василия Стоилова, племенница на Яворов или казано най-общо „Човек на рода и духа“. В това интервю си говорим за бездуховния свят днес, за изкуството и цената на изкуството, за Изкуствения Интелект, за Божестветеното и за имитациите … 

Интервюто взе: Георги Динчев

– Г-жа Стоилова, нарочно да започнем с най-злободневното. Този месец (интервюто е взето на 22.04.2024)  картина на баща Ви беше продадена за баснословната за България сума от 52,000 лв. Това по-скоро материализъм ли е или духовност според Вас, като поетеса?

Приех новината със смесени чувства. От една страна картините на баща ми имат за мен неизмерима в пари стойност. Но от друга страна България е вече част от един европейски свят, в който творбите на големите се продават на астрономични цени от милиони в евро. И няма как да останем ограничени в обидно скромните суми, предлагани от българските милионери на родното изкуство. Така че невероятно високата за нашите условия цена, която картината на баща ми получи от румънците, е достойна за качеството на българското изкуство и ще се отрази, надявам се, върху оценката не само на творчеството на баща ми. Знаете ли, в един свръх- материален свят какъвто е нашият, ниската цена е подценяване и обида. Баща ми не продаваше картините си на ниска цена, но щедро подаряваше голяма част от тях на приятелите си и на бедни хора, влюбени в картините му, които никога не можеха да си ги позволят.

– Вашата поезия е много лирична и „безконтурна“ , на мен лично много ми прилича на картините на баща Ви. Замисляли ли сте де за това?

Да, така казват и други. Скоро на книжния пазар ще се появи книгата „Баща ми в мен“, съставена от мои есета и импресии за художника Васил Стоилов. Тя е построена като диалог отвъд времето между баща ми и мен и в нея са включени и мои стихове посветени на него. Издателят на книгата, поетът Иван Гранитски, откри също като Вас близост между акварелния свят на баща ми и поезията ми.

– Днешният свят нуждае ли се от нови контури?

Новият свят е изгубил контурите си. Може да се каже, че Ковид пандемията го пренареди. Хората се превърнаха в затворници на собствените си домове. Но колко добре биха се вписали в тях картините. Те биха върнали светлината и вътрешните пространства в човешките души в свят, в който човешките цели са насочени към материалните придобивки. Самотен и неразбран остава творецът в този прагматичен свят. Но това не е само днес. Колко самотни са Яворовите и Дебеляновите поетични видения в началото на миналия век… Да не говорим за вятърните мелници на Дон Кихот, завъртели крилата си сред насмешките на неразбиращото ги във всички времена общество…

– В момента в света всичко е много бездуховно. Западният човек вярва безрезервно на науката. Всички мои връстници и колеги се интересуват единствено от видимите резултати и печалбата, от интериора на техния дом, а не от духа му. За съжаление почти всички от тях вярват единствено във виртуалното, което за тях е също духовно? Тя вярат в изкуствения интелект и в новия свръхчовек, на когото технологиите ще помогнат да достигне ново ниво. Те не вярват в Бог защото няма доказателства за него ? Страхувате ли се от тази тенденция ?

Има още един важен проблем в нашето съвремие, за който Вие загатвате – появата на ИИ като част от тенденция към дехуманизация на света, в който живеем. За разлика от Ренесанса, който поставя на централно място човека, нашето време се обляга на техническия прогрес и машината започва да се конкурира с човека. Дали се страхувам от силата на човешките творения, които могат да заменят и убият човека? И в миналите времена чудовища като Франкенщайн са се обръщали срещу тези, които са ги създали. Но аз вярвам в душата, вдъхната ни от Бога, която никой и никога не може да пресътвори. Тя не може да бъде дадена на роботите, нито на създадената от ИИ имитация на изкуството.

– Говори ли Ви се за дъщеря Ви ?

В началото не ми се говореше за дъщеря ми Василия. Тя сякаш беше потънала в тишината отвъд думите. Но после разбрах, че трябва да говоря за нея, за изкуството й и за страшната болест анорексия, от която страдат над 200 000 момичета като нея в България и много от тях си отиват ( трийсет процента). Василия остави след себе си над 500 картини, показани на 30 самостоятелни изложби у нас и по света. Тя живя интензивно, въпреки че тежеше по- малко от 30 килограма и си тръгна през месец април, в пролетта на своите двайсет години.

– С какво искате да Ви запомнят ? Вас, Явора Стоилова?

Трябва да призная, че доста се страхувам да пиша стихове пред родовия олтар на поет като Яворов. И въпреки това не успях да избягам от импулса да се изразявам в слово. Иска ми се хората да запомнят поне един мой стих. А също и усмивката, с която отговарях на трудностите в живота си.

Явора Стоилова е родена в семейството на художника проф. Васил Стоилов и литературната изследователка д-р Ганка Найденова, племенница на поета Пейо Яворов, Явора Стоилова е посветена на изкуството, което докосва човешките сърца и души. Завършила Римската консерватория „Санта Чечилия“, специалност оперно пеене, музиката насища богатия ѝ артистичен живот, давайки простор и на силния ѝ поетичен талант. До читателите достигат стихосбирката ѝ „Витражи“ (преведена и публикувана от парижкото издателство Saint germain des Pres), творбата ѝ в поезия и проза „Сърце без дом“ и есеистичните книги „Баща ми“, „Обречени“ и „Момичето, което нарисува Анорексията“, както и стихосбирката „Загадката Венера“, събрала 70 стихотворения и пет поетични импресии, посветени на енигмата Жена. 

През 2012 г. тя преживя трагичната загуба на своята единствена дъщеря, талантливата художничка Василия Стоилова, за което Явора споделя и в това интервю.

Стихотворение от Явора Стоилова

ПОРТРЕТЪТ
На баща ми

В пространствата
лъчисти
на бащината ласка,
как нежно се разлиства
в портрета младостта ми
под изблика небесен
на земната му четка.
И в чувствата стаени
в сърцето на картината
аз раждам се отново
сред пламналите багри –
и същата, и друга
в материята трайна
на новия живот.
Стаена зад стъклото
във образа си вечен
завинаги красива
във времето оставам,
защото вместо мене
художникът видял е
душата ми трептяща
във рая акварелен
от него сътворен.

Явора Стоилова