Опитвам се да правя изкуство, което не се натрапва на случайните минувачи, изкуство за хора, които не бързат, което не е бъбриво, което не спекулира с еротика, не разказва смешни истории, което не кокетира с пикантен натурализъм, а предлага образи и пластична система, оставящи на хората свобода. И го правя с разбирането, че хората имат свободата и да не го харесват.

Занимава ме проблемът за стабилното стъпване, архитектониката и статиката на моите фигурите в силует, и в същото време – динамиката и ритъмът на плановете и обемите, които ги изграждат. Опитвам се да създам конфликт между статика и динамика.

Мисля си, че в скулптурната творба трябва да има поне малко мажорност. И стоицизъм. И мяра, особено – мяра.

Когато посетих музея на Миланската катедрала, някъде към края на експозицията имах чувството, че се задушавам от двойни винтове, гънки и жестове – като някакъв маниерен, разточително драпиран, вкаменен балет. Не споделям идеите на Маринети и съм противник на призивите в неговия манифест, но точно там мисля, че разбрах част от основанията на радикализма му.

Вълнуват ме египетското, персийското изкуство, гръцката архаика и най-добрите образци на класиката, както и етруските фигури, романската и готическата скулптура. Харесвам Архипенко, Заткин, Бранкуши, Пикасо и особено много „стабилите“ на Колдер.

Аз живях комунизма в България – години на несвобода и регламентация в живота и в изкуството. Тогава всяко отклонение от каноните и императивите възприемахме като бунт срещу системата. Много от онези прояви на свободомислие бяха спекулативни и за сметка на естетически компромиси, но за нас те бяха значими – бяха свобода. Сега ги преосмислям и все по-често си мисля, че изкуството е вид аскеза. И че днес съпротивата все повече добива вид на съзнателно самоограничаване и от „формални“ изкушения. Но най-вече от евтини ефекти и виц.­­

Сюжетът в скулптурата – докъде е допустим разказът и от къде започва мълчанието… Ние не разказваме, а синтезираме и доколкото можем се опитваме да сведем образа до знак. И винаги сме в онази гранична зона, където нашите обременености с информация и емоции могат да се срещнат с тези на зрителите. А ако се срещнат, могат и да не се познаят, и да разминат.

Почти всички мои работи са моделирани в глина, или восък. Процесът е не отнемане на материал, както при ваенето в камък, или работата с дърво, например, а е изграждане отвътре-навън. Мисля формите си като процес на натрупване и в годините се срещнах с хора, които, без да съм им го казвал, без да знаят, как работя, го разпознаха в работата ми. Това, че някой забеляза и почувства напрежението в напиращите обеми и особено на местата, където един план преминава в друг, е нещо, което ми е донесло мигове на удовлетворение.

Празните пространства в скулптурата понякога са важни не по-малко от силуета и светлосянката. Това е едно от предизвикателствата, които съм приел и разработвам в част от работите си. Ако съм успял да нагнетя тези празни пространства с напрежение, с усещане за незаменими отсъствия, с недоизказаност, ще съм със съзнанието, че съм се доближил до нещо значимо.

Вярвам, че на скулптурата са органически чужди злободневието, преките политически и морални императиви, както и хуморът. Особено хуморът. Струва ми се абсурдно да се пребориш със съпротивата на камък, или да излееш разтопен до 900° бронз, само за да разкажеш един кратък виц. Освен това – чарът на хумора е в неговата подвижност, динамика и мимолетност, докато в големите образци на изкуството от всички епохи има някакъв ритуален отказ от делничност. И – колко пъти сме в състояние да се разсмеем на стар виц?

                                                                                                                                Иван  Тотев

Иван Тотев е роден на 1 август 1958 година в град Пловдив. Пътят му в изкуството започва във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, където завършва специалност „Скулптура“ в класа на проф. Ненко Маров. От 2004 година той е активен член на Съюза на българските художници (СБХ).
Участвал е в много изложби – авторски и групови, както и в редица кураторски проекти и симпозиуми – в България и чужбина. Автор е на няколко монументални творби.
Носител на престижни отличия, сред които втора награда (2022) и Голямата награда „Сирак Скитник“ (2025) от Националната изложба за изобразително изкуство в Сливен, Наградата за скулптура на „Минипринт“ (или „Миниарт“) в Русе (2025), Наградата от Националното биенале „Приятели на морето“ в Бургас (2020), Наградата за скулптура на „Алианц България“ (2008) и др.