– Евгений, ние с теб се познаваме от дълги години и аз лично много добре знам за успехите ти, твоята разпознаваемост в средите на скулпторите и за интереса към твоите творби от най-именитите български и европейски арт меценати. Но как би се представил сам на нашата по-масова аудитория? Ти си Евгений Лагутен от Брянск, Евгени от България или Eugene Laguten?

– И трите. В гените си нося четири различни етноса. Роден съм в Брянск, а на петгодишна възраст вече бях в България. След това в различни периоди от живота си съм пребивавал, учил и работил на различни места по света. От осем години живея и работя в едно софийско село, където се намира и ателието ми. Гражданин съм на България и сърцето ми изцяло ѝ принадлежи! Тук е и семейството ми, приятелите… Обичам страната си!

– Скулптурата освен изтънчено изкуство е и тежък занаят. Какво ти дава лично на теб и какво би посъветвал младите артисти?

– Да, скулптурата е труден, тежък и мръсен занаят. Това младите трябва да го знаят и да нямат свръхочаквания. Едно от нещата, на които ме е научила, е търпение и постоянство. Понякога резултатите не са това, което искаш, понякога идват след години упорит труд – нека го имат предвид. Това е занаят, в който е изключително трудно да се реализираш, затова може би е на изчезване, особено в класическата си форма на изящно изкуство. Не говоря за модерните течения, инсталации и т.н. Там вече всичко е различно – твърде много „скулптори“ и „художници“ се появиха. Общо взето – всеки, когото не го мързи…

А иначе скулптурата дава много, но и много взима. Дава различен поглед, перспектива и усещане за форма и пространство. В определен момент променя мисленето и възприятията, отваря нови светове и влива чувство за връзка с Бога, кара те да си постоянно любопитен и в постоянно търсене. Общо взето – един невероятен поток… Ако мога да цитирам Модиляни: „Скулптурата бавно ме убива всеки ден, когато се прибирам изтощен, със задръстени с прах дробове и отекли ръце, но въпреки това това е делото на моя живот, нещото, за което си струва да живея и да умра, и единствената работа, която бих работил дори без пари.“ Та и аз така…

– Вярваш ли, че материалът „помни“, че бронзът или камъкът носят собствена история още преди артистът да ги докосне?

– Това са коренно различни материали, идващи от земните недра, формирани с години в различни процеси. И да, в тези процеси камъкът носи своята история. Бронзът – още повече. Той е първата сплав, създадена от човека, донесла тласък на цивилизацията и цяла епоха, първата валута и т.н. В изкуството бронзът се свързва с вечността като културен символ. Иначе като работа – от единия трябва да освободиш формата, а на другия трябва да му я влееш. Добрият скулптор го прави. Талантливият я съживява, а гениалният ѝ вдъхва Божествена искра!

– Има ли фигура или символ, към който неизменно се връщаш през годините?

– Твърде любопитен съм и постоянно търся, винаги съм в потока. Приемам нещата като колело, което се върти. Има два начина да си на колелото – в края, където постоянно има промяна, или в главината, където нещата са стабилни. Опитвам се да балансирам между двете – да запазвам силно изразен и разпознаваем стил, а същевременно да експериментирам и да обхващам максимален брой форми. Разбира се, има вечни образи, свързани с човека и природата, които присъстват постоянно и в моите творби.

– Във време на дигитални образи и бързо съдържание, а в пластичното изкуство – на пластмаса и 3D принт опити, какво може да даде бронзовата или месинговата скулптура на съвременния човек?

– Всичко зависи от знанията, мирогледа, опита и вкусовете. На някои може да даде, на други – не. Както писах по-горе, историческият и културен заряд, който носят скулптурите от злато, сребро, бронз, месинг, мрамор и гранит, е несравним с новите материали. По-скоро трябва да се запитаме какво могат да ни дадат материали, създадени от петролни деривати, като културен код и послание. Но на този въпрос ще може да се отговори чак след векове. Засега те могат само да ни впечатляват като идеи, образи, цветове и форми, които понякога идват в повече…

Знаеш ли, в античността древните гърци са имали кратък период на полихромия, когато са оцветявали скулптурите. После са разбрали, че това е „too much“ и са престанали. После в Средновековието тази мода се е появила пак – в църквите са боядисвали светците в различни цветове. След това в модерната епоха – при Арт Нуво, е имало пак опити за полихромия. А сега си представи нашарена скулптура на Микеланджело, Донатело или Роден… Кое е по-стойностно? Какво да кажа, когато скулптура на Джеф Кунс – прахосмукачки „Хувър“ в стъклена витрина, струва повече от мраморна скулптура на Антонио Канова?! Накъде отива изкуството… Така че всичко е относително – за едни е по-стойностен и вдъхновяващ Роден, за други – Деймиън Хърст…

– Като че ли малката пластика днес изживява своя ренесанс?

– Малката скулптура и малката пластика винаги са имали сериозно присъствие в живота на човека – от праисторическите фигури от кост и камък, през бронзовите фигури на богове в Древен Рим, античните скулптури на тела и светци през Ренесанса, до съвременното изкуство. Малката пластика винаги е осигурявала дълбока, близка и по-интимна връзка с човека – с цялото си внимание към детайла, формата и текстурата. Тя е създадена именно с тази цел – да бъде близо до него, в най-топлите и уютни места от неговия живот. Да предизвиква емоции и въпроси…

– Коя е твоята най-любима и лична малка пластика и изобщо творба?

– Още не съм я създал. Нямам такава, всичките са мои деца… Трудно е да се каже. Някои се получават по-добре от други, някои се възприемат по-добре. Всички са с различен заряд и послание, всяка носи различна енергия.

– Как би описал твоето творчество със само един-единствен въпрос?

– Охо, много труден въпрос… Бих пробвал на латински: Arsne meam vitam imitatur an meam vita artem?*

– Благодаря ти, Евгений! Радвам се, че сподели с нас толкова съкровени за теб неща!

*В превод от латински: Изкуството ми ли имитира живота, или животът ми имитира изкуството?

За автора: Eugene Laguten – Евгений Лагутен

Евгений Лагутен е автор със своя вярна аудитория от колекционери, меценати и ценители на модерната скулптура. Неговите произведения се разпознават с лекота — те са едновременно съвременни и емоционални, носещи характерен баланс между сила, пластичност и вътрешно напрежение.

Лагутен е близък с най-големите имена в съвременната българска скулптура, като Павел Койчев и Ставри Калинов. Той е от творците, които държат най-вече на живата връзка с публиката. За него изкуството има смисъл само когато открие своя верен човек — било то колекционер, почитател или меценат, който да припознае себе си в творбата. Поради тази причина Лагутен често създава скулптури по индивидуална поръчка.

Роден в Брянск и израснал в България, Евгений Лагутен е артист с международен житейски и творчески път. Живял, учил и работил в различни държави, той постепенно изгражда своя собствена художествена стилистика, съчетаваща модерна форма, експресивна текстура и усещане за движение и характер.

Авторът работи основно с бронз и месинг в областта на кавалетната пластика и градинската скулптура. Неговите произведения често изглеждат деконструирани, но зад всяка форма стои ясна концепция за пластичност, материя и емоционално въздействие. В творбите му се усеща едновременно модерност и уважение към класическата скулптурна традиция.

Творби на Евгений Лагутен се намират в престижни колекции в България и чужбина, а негови скулптури са част от постоянни експозиции в едни от най-реномираните хотели в страната. В епоха на дигитални образи и визуален шум, изкуството му напомня за стойността на ръчния жест, физическото присъствие на материала и тихата комуникация между творбата и зрителя.

През 2026 г. Евгений Лагутен бе включен и в престижното италианско колекционерско издание „100 Artists of Europe“, представящо съвременни европейски художници и скулптори с ясно разпознаваем авторски почерк — още едно международно признание за неговото творчество и присъствие на европейската художествена сцена.

Можете да разгледате официалния сайт на автора оттук: Авторски скулптури | Малка пластика | Laguten.com

Интервюто взе: Георги Динчев